img

Тихомир Митов – от детето, изоставено в кофа за боклук, до мъжа на музикалната сцена

/
/
/
6463 Views

Тихомир е израснал в Ботевград, но преследването на мечтите му го отвежда в София. От малък копнее да се занимава с музика, затова се явява в шоуто “Гласът на България”, в което стига до финал. Напускайки предаването обаче, разбира, че реалността няма нищо общо с бляновете и се сблъсква с тежката страна на шоубизнеса у нас. В живота си има няколко сериозни изпитания и битки – лични и професионални, които той сподели пред Life.dir.bg.

Поводът за срещата ни е предстоящата премиера на новата му песен “Аз съм тук”, която ще се състои на 3-ти декември от 19:00 ч. в “Bizarre bar and dinner”. Сингълът разказва личната история на Тихомир, която не е лека, но поне има щастлив край, доказващ, че понякога любовта може да бъде по-силна от кръвната връзка. Повече разберете от самия него.

На 3 декември ще се състои премиерата на песента ти “Аз съм тук”. Защо тя е специална за теб?

Това е проект, който се опитвах да реализирам вече повече от 4 г. След участието ми в “Гласът на България”, никой не подозираше за моята лична история, но аз реших, че все пак мога да я разкажа в песен. Така се роди “Аз съм тук”, в която участва и квартет “Славей”. Аз съм осиновен и през годините се опитвах да разбера кои са биологичните ми родители, минах през всичко, през което преминава всеки един човек със сходна на моята съдба. Именно заради останалите хора, които са в положение подобно на моето, реших да направя “Аз съм тук”, за да им кажа, че не са сами и има други като тях. За съжаление в България това е тема табу, за която се говори малко. Факт е, обаче, че през 90-те години са се издавали смътни актове на живи деца или са се изоставяли новородени бебета… Всъщност, това продължава и до ден днешен, но като че ли не му се обръща достатъчно внимание.

Снимка: Личен архив

Видео клипът към “Аз съм тук” е чакал дълго време, за да се реализира. Защо?

Донякъде през годините аз самият не бях готов да го заснема, а и чисто организационно ми беше трудно.

Успяхте ли да пресъздадете в него всичко, което ти се е случило?

Не, той е олекотена версия на историята ми. Но това се дължи и на факта, че цялата истина е трудна за възприемане, а и по-голямата част от обществото все още не е отворена към подобни теми.

Снимка: Павлин Даскалов

Къде снимахте видеото?

Част от кадрите заснехме в град Чирпан, тъй като двете дечица, които участват в клипа, са от там. После снимачната ни площадка се прехвърли на таванско помещение във Врачанския Балкан. Интересното е, че видеото изцяло го направиха мои приятели и познати, като някои от тях не се бяха занимавали с подобно нещо досега. Смятам обаче, че успяхме да направим добър продукт.

Понеже това е било чисто ново начинание за повечето от тях, имаше ли непредвидени ситуации и премеждия?

Имаше. В началото събрах всичките си приятели и им обясних какво искам да направя, оказа се обаче, че всеки от тях има различен поглед над нещата. Едни предлагаха изоставеното дете да бъде само, тъжно и мрачно. Други виждаха сцена, в която то пада, а майката го превързва. В крайна сметка успяхме да се стиковаме и да се обединим върху една обща идея. Отделно, по време на снимките също имаше премеждия, понеже работният процес бе свързан с малки деца. Едно от тях леко се удари и поплака, а аз, виждайки сълзите му, много се притесних. Важното е, че не беше нищо сериозно и то е добре, но до самия край бях под напрежение.

Не се ли притесняваш да изложиш личната си история на показ?

Преди се притеснявах, да. Това бе през 2014 г., когато започнах да записвам песента. Тогава се тревожех за осиновителите си, понеже те живеят в малък град и макар съседите ни да знаеха истината, някои от роднините ни не бяха наясно. Тревожех се как моят разказ ще рефлектира върху тях. Все още не е дошло времето, в което хората могат без страх да излязат напред и да заявяват, че са осиновили дете. В това няма нищо срамно, но дори и моите родители доскоро се безпокоиха да го сторят, опасяваха се какво ще си помислят хората, които разберат. Иначе аз самият не се притеснявам, преживял съм го. Нещо повече, гордея се, затова и песента се казва “Аз съм тук”. Текстът ѝ е на Цвети Милева, а в оригиналния вариант заглавието беше друго. Промених го, защото исках да заявя, че съм този, който съм, и не се срамувам от себе си.

Това обаче не е заглавието само на песента, но също така и на цяла кампания, която си създал.

Точно така. През годините, преди да стигна до този етап, в който съм изцяло готов със сингъла и клипа към него, съм пускал фрагменти от песента и видеа, обвързани с проекта. Това по някакъв начин провокира много хора да се свържат с мен. Дори ясно си спомням разговора с една жена, която ме потърси, за да ми разкаже своята история. Преди повече от 20 г. тя е забременяла и понеже не е имала възможността да гледа детето, сериозно е обмисляла варианта да го остави. За щастие не го е сторила, но чувайки песента ми е разбрала каква грешка е щяла да допусне навремето. Контакт с мен са търсили и редица осиновени деца, чиито осиновители не са се държали добре с тях или са ги малтретирали. Благодарение на всичко това реших да създам кампанията и днес постоянно съм в комуникация с хора, които имат подобна съдба.

Каква е нейната идея?

Всеки, който се нуждае от подкрепа, да я получи. Да се виждаме с тези хора, да споделяме, да разменяме опит и да си помагаме. Звучи странно, но когато разбереш, че си осиновен – изведнъж се чувстваш сам. И при мен беше така… Да, можеш да говориш със семейството или приятелите си, но те не могат да те разберат напълно. Например, моите познати постоянно ме питаха защо искам да намеря биологичните си родители; защо искам да разбера причините, подтикнали ги да ме оставят; защо изобщо ми е необходим този допир с тях… Има неща, които човек може да осъзнае, единствено ако ги е преживял. Онзи, минал през същата буря като теб, ще ти даде най-правилния съвет.

Много хора ли се свързаха с теб?

Не съм сигурен за точната бройка, но от 2015 г. досега са наистина много хора. При това не само такива, които са били осиновени, но и хора, чиито братя, сестри или майки, са били осиновени. Писали са ми дори възрастни хора, все още издирващи биологичните си родители, които в миналото не са имали смелостта да го сторят, притеснявайки се от мнението на околните и обществото. Но виждайки моята борба са се вдъхновили. Сега те се интересуват, вълнуват и радват с мен. Интересът, който провокира кампанията, е голям. През 2016 г. получих награда от Съюза на артистите в България за дебют на годината за “Аз съм тук” от журито на “Балът” и в частност от Христо Мутафчиев. Тогава бях много амбициран да завърша проекта, но много хора успяха да ми повлияят, казвайки ми, че това не е песен, която ще се продава, че не е тема, от която хората се интересуват и т.н. Години по-късно осъзнах, че съм направил грешка, оставяйки сингъла настрана, затова реших да доведа нещата докрай… Да преследвам собствената си мечта, а не да се вслушвам в думите на околните.

Какво ти носят разговорите с тези, които търсят контакт с теб?

Удовлетворение, но с него идва и болка, защото осъзнавам колко много хора трябва сериозно да се замислят върху тази тема. Да, в днешно време не е лесно да се създаде семейство… Сега човек чака стабилност в кариерата и добро финансово положение, чак след това идват наследниците. Но фактът, че не си постигнал първите две, не е причина да изоставиш детето си. Искам в България да се обърне по-сериозно внимание на този проблем. Например, единственото време, през което хората се сещат да вземат дете, е покрай Коледа и останалите големи празници. За съжаление това мислене все още не се толерира толкова, колкото е необходимо. Страхотно е да приютиш едно дете и да му осигуриш уют, но защо трябва да бъде само за 24 часа, след което да го върнеш в дома? Колко по-добре би било да му станеш приемен родител за дълго време, давайки му възпитание и полагайки у него необходимите основи, върху които ще стъпи занапред в живота. Идеята на моя проект, освен комуникацията и помощта, която си оказваме, е да се опита да научи хората на разбиране и либералност.

Може би някой семейства се притесняват да станат приемни родители или да осиновят дете. Сам каза, че дори осиновителите ти са се тревожили от мнението на околните и как би реагирал самият ти, ако разбереш.

Да, със сигурност е така. Аз съм говорил с мои приятели, които имат зад гърба си неуспешни опити за Ин Витро оплождане, и съм ги питал защо вместо това не осиновят дете. Отговорите бяха сходни – безпокоят се от произхода на децата, тревожи ги фактът, че не са биологичните им родители и т.н. Какво значение, обаче, има всичко това? Аз съм щастлив и горд, че моите родители са ме осиновили и ме обичат така, сякаш съм тяхно дете, тяхна плът и кръв. Те винаги са стояли плътно зад мен, подкрепяли са ме и са ми осигурили всичко, от което съм се нуждаел.

Ние с теб се движим по ръба на твоята история, но не навлизаме в нейната същина. Искаш ли да я разкажеш?

Когато бях малък, подобно на всички деца, правех милиони пакости. Сега не си спомням точната причина, но вероятно съм направил поредната беля, която ядоса една наша съседка и тя директно ме попита: “Ти знаеш ли, че си осиновен?” Тогава бях на 7 г. и думите ѝ ме разтърсиха. Прибрах се у нас и казах на нашите какво съм разбрал. Баща ми нищо не отговори, затвори се в себе си и не продума, но майка ми се срина. И до днес си спомням страха в очите ѝ, изместен от сълзи… Тя просто седна на един стол и заплака. Когато успя поне малко да се успокои, реши да ми разкаже всичко. Те не са можели да имат собствени деца, затова, когато са ме намерили, веднага са пожелали да ме осиновят.

Къде са те намерили?

В София… В една кофа за боклук. После започват да се борят със системата, опитвайки се да ме осиновят. Това е процедура, която отнема доста време, а в техния случай е изминала една година. Накрая успяват.

Какво изпита, когато разбра, че си осиновен?

Първоначално бях объркан и се лутах между емоциите. По едно време дори изпитвах гняв към жената, която ме е изоставила. Когато съзрях достатъчно емоционално, взех решение да я намеря и да ѝ дам възможността да ми каже своята гледна точка. Вече бях разбрал, че независимо от случилото се, съдбата ми е предоставила шанса да израсна в прекрасно семейство, така че можех да подходя човешки – да открия тази жена, да я изслушам и да ѝ кажа, че съм ѝ простил, за да ѝ дам някакво облекчение.

Успя ли да я намериш?

Да. Свързах се с нея и дори се видяхме. Оказа се, че тя не знаеше за съществуването ми, понеже при раждането ми лекарите са ѝ казали, че съм починал.

Тогава кой те оставя в кофата за боклук?

Не знам… Опитах се, но не успях да проследя цялата история. Биологичната ми майка, обаче, ми даде фрагментите, които ми липсваха. Тя е забременяла на 20 г. от мъж, с когото е имала връзка. Когато той е разбирал, че тя ме носи в утробата си я оставил, понеже имал друго семейство. След това нейният баща, опасяващ се от това какво ще си помислят техните близки и приятели, я води тук – в София, за да роди. От този момент губя следите на събитията.

Откри ли допирни точки с нея?

Интересното е, че по стечение на обстоятелствата и двамата сме завършили една и съща специалност. Тя е била детска учителка, а аз завърших Предучилищна и начална училища педагогика – доказателство за това, че явно наистина крушата не пада по далеч от дървото.

Как протече срещата ти с нея?

Говорихме надълго и нашироко. Тя години наред е пазила болката в себе си и ѝ е отнело доста време, за да създаде семейство. Сподели ми, че неведнъж е изпитвала съмнение в твърдението, че съм починал и е подозирала, че са я излъгали.

Получи ли удовлетворение, след като я видя и поговори с нея?

Честно да си призная, тогава бях най-объркан. Срещу себе си виждах жена, за която знаех, че е биологичната ми майка, но не чувствах емоционална връзка с нея. Удовлетворение получих от факта, че донякъде ѝ дадох утехата да знае, че не само съм жив и здрав, но и съм отгледан от страхотно семейство и днес съм поел живота в собствените си ръце. За жалост не успяхме да запазим добра комуникация, макар впоследствие да се видяхме още няколко пъти. Просто цялата ситуация ѝ дойде в повече, затова се разбрахме от време на време единствено да се чуваме за кратко.

Кога беше последният път, когато се чухте?

Преди 7-8 месеца. Тя все още се притеснява от баща си, който очевидно е доста властен човек. Когато ходех да я видя до града, в който живее, винаги се криехме, за да не разбере той. Това бе едно от нещата, което ме накара да преценя, че е по-добре да не бъда част от живота им.

Как приеха това осиновителите ти?

Те научиха случайно, защото първоначално не им казах… Разбраха едва след срещата ни с биологичната ми майка. Бях започнал вече да записвам песента и един ден в студиото снимахме видео интервю, на което те присъстваха. Тогава узнаха. Разбира се, в началото се притесниха, опасяваха се, че мога да реша да ги оставя или да се откажа от тях, но после приеха нещата по-добре и към днешна дата са спокойни.

Нека да сменим посоката на разговора и да се насочим към музиката. Ти си самопродуциращ се изпълнител…

Да, от самото начало.

Не ти ли е трудно?

Определено. Дори и да изключим това, че се налага да правиш всичко сам, когато нямаш продуцент – много врати се затварят пред теб.

Участието ти в музикалното предаване “Гласът на България”, където стигна до финал, не беше ли някакъв трамплин за кариерата ти?

Много хора мислят така, но лично за мен трамплин беше дотолкова, колкото хората да ме разпознават. Но у нас славата е преходно нещо и ако отсъстваш от сцената, да кажем, за три месеца, то публиката те забравя. “Гласът на България” ми донесе първите професионални ангажименти, но дотам. Разбира се, с мен се свързаха редица хора с големи обещания, които искаха да ме продуцират. Съответно аз си изпатих няколко пъти, по различни начини. Така разбрах, че е по-добре сам да се продуцирам. Отделно, все още съм на етап, в който искам да правя това, което желая, а не да ми налагат какво да пея. Например, ако бях част от музикална компания, то песента “Аз съм тук” нямаше да се реализира, защото не е проект, който се продава, не е комерсиална.

Кога разбра, че искаш да се занимаваш с музика?

Още от малък. Всяко дете го питат какво иска да стане, когато порасне, нали? Моят отговор постоянно беше “певец”. Не се отказах и преследвах мечтата си, но междувременно се сблъсках със суровата реалност, когато издадох първата си песен. Тогава нямах никаква представа какво се случва. Работех като продавач-консултант в магазин за часовници и събирах пари от заплатата си, за да осъществя първия си сингъл. Малко преди да я пусна, стоях и си представях как с мен ще се свържат от телевизии и радиа, желаещи да въртят песента ми. После дойде денят, в който най-после пуснах песента и клипа. Минаха 3 дни… после 5… станаха 7, но не последва нищо. Започнах да се питам какво не е наред. Тогава се наложи аз да се обаждам по медиите и да преговарям с тях, а с това дойдоха и отказите. Разбирайки как стоят нещата, определено се разочаровах, но все пак не загубих амбицията си, напротив, станах по-силен и се научих да гледам обективно на всичко.

Кой е най-важният урок, който получи за всички тези години борба с шоубизнеса?

Не всичко е пари. В този бизнес хората са озлобени и минават през теб като валяк. Всички постоянно говорят за пари, но нещата могат да се случат и благодарение на приятели, обединени от една кауза.

Успя ли да срещнеш любовта за това време?

Да, преди 4 години. Макар да не го определеям с думата, с която хората са свикнали да наричат взаимоотношенията – “обвързан”, все едно си с окови. За мен връзката с някого е моментът, през който сте си опора и можете да разчитате един на друг. Научих се също, че не трябва да допускам много хора в личното си пространство.

Друг важен урок, предполагам?

Да. Във времето съм чел какви ли не неща за себе си.

Кое беше най-абсурдното?

Много са. Според пресата съм бил в болница, след употребата на някакви вещества… Също така бяха писали, че съм изнасилил Мис Хърватия, което бе някакъв абсурд. Лошото на подобни публикации беше, че в началото родителите ми не можеха да ги приемат. Те са възрастни хора, на почти 70 г., и много се притесняваха от подобни материали. За щастие вече не им обръщат внимание.

Възприемаш ли се като звезда?

Не, никога не съм се определял като такава. Дори и до днес, освен музиката, имам съвсем обикновена работа, като всички останали. Не съм позволявал сцената да ме накара да се самозабравя, още повече – не изкарвам милиони от песните си, че да се занимавам само с това.

Какво ти предстои?

Планирам да направя още няколко песни и албум, с който да се гордея. И понеже още през 2014 г., преди изобщо да стане модерно, започнах да включвам фолклор в поп парчетата си, мисля да подготвя още няколко такива колаборации.

Източник: Дир.БГ

Leave a Comment

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *